Scan barcode
hakkun1's review
medium-paced
The journal of a middle aged disaffected white man Eat Pray Loving his way into a marriage with a thirteen year old girl, whom he abandons after two years to return to his wife back in France. Filled with attempts at ethnography clouded by his 19th Century Romantic yearning for the dying past of the Noble Savage and constant infantilization of the people around him, this journal’s only use outside of a record of academic interest is to learn from Gaugin’s own mouth what a terrible person he was.
Content Warnings
Graphic: Adult/minor relationship, Colonisation, and Infidelity
Minor: Cannibalism and Child death
lakelady's review against another edition
3.0
A glimpse into the thoughts of Paul Gaugin during his first trip to Tahiti. No art historical babble, just the words of the artist himself describing his experiences and some of the Maori mythology he learned from his Tahitian wife. Well worth reading if you're interested in his work at all. (the version I read had no introduction as was paperback published by dover)
s_encheva's review against another edition
5.0
Винаги съм харесвала загадъчните заглавия на книги - заглавия, включващи думи на съществуващи или несъществуващи езици, далечни, но красиви. Заглавия, които не разбирам докато не разлистя книгата, но които определено хващат окото и галят слуха. При тези книги разгадаването на смисъла на заглавието се превръща в истинско приключние, особено ако авторът наистина притежава писателски умения. "Ноа ноа" е една от тези книги със загадъчни, но красиви заглавия. Написана от небезизвестния френски художник Пол Гоген, тя е доказателство, че той е знаел не само как да си служи с четката, но и с перото. Когато разбрах за излизането на "Ноа ноа" знаех, че ще ме впечатли - комбинацията между пътепис, поезия и малка част художественост няма как да не ми допадне. Обичам книги, които могат да поберат повече от една форма в себе си, особено тези, които са наглед кратки и малки по обем, но съдържат в себе си цялата стихийност на живота и литературата.
В "Ноа ноа" Пол Гоген описва голяма част от преживяванията си в Таити, където прекарва две години от живота си (от 1891-1893 г.). След 69-дневно пътуване с кораб Гоген пристига в Таити - мястото, което избира с надеждата да избяга от цивилизацията и да намери поне малко уют и спокойствие (както и малко утеха след проблемите, изникнали един след друг в живота му). Може да се каже, че успява да намери това, което търси - описанията, които той прави на живота на местните жители на острова и ефекта, който те оказват върху него, са красиво предадени по страниците на "Ноа ноа". Когато чете, човек усеща полъха на вятъра, музиката на таитянското виво, звуците, издавани от птиците, но също така усеща и мрака и тишината, красотата и уязвимостта. След връщането си в Париж Гоген пресъздава всичко, което преживява на острова, в своите картини - таитянското творчество се превръща в може би най-емблематичната му серия от творби. Творбата, красяща прекрасната корица на това издание, е част от тази серия. Manau tupapau ("Духът на мъртвите ви наблюдава") изобразява Теура - жената, която Гоген среща в Таити и с която заживява. Всъщност доколкото разбирам все още се спори дали наистина той е имал отношения с нея и доколко морална би била една връзка между тях поради разликата във възрастта им. Каквато и да е истината, тя не може да обори факта, че картината е изящно красива и страшно подходяща за корица - както се разбира между страниците, жената и любовта между жената и мъжа, между ваине и нейния тане, е най-голямото вдъхновение на Гоген както за картините от серията, така и за "Ноа ноа".
Заглавието бива "разбулено" в една от главите, когато Гоген описва красотата на местните жени - те са първобитни, но изящни, с една силна, неподправена женственост, жени, от които струи живот и жизненост. Ароматът на кожата им се смесва с този на цветята и им придава още по-женствен вид. Човешкото тяло и природата смесват своя аромат и го превръщат в нещо, което трудно се описва, но въпреки това Гоген успява да предаде красотата в цялата картина:
От тях се разнасяше смесена животинска и растителна миризма, парфюмът на кръвта им и този на гардениите, които носеха, сплетени на венче в косите им.
Теине мераи ноа ноа (сега много ароматни), казваха те...
Прекрасните думи на Гоген от време на време биват прекъснати от също толкова прекрасните поеми на Шарл Морис - френски поет, приятел на Гоген, който се сдобива с ръкописа на "Ноа ноа" и се опитва да го продаде, тъй като изпада в дългове. "Ноа ноа" изминава дълъг и труден път преди да бъде публикувана, но в един момент това се случава и така любителите на изкуството, а и хората, които просто обичат да четат пътеписи и истории за приключения в далечни и непознати земи, получават шанса да се потопят в атмосферата на Таити през очите на Пол Гоген. За мен лично беше особено интересно да видя нещата през очите на художник и след това вплитането им с поеми, които прекрасно допълват разказа на художника. Тази комбинация прекрасно предава емоциите, които човек изпитва, докато чете - смирение и удивление пред красотата на природата и човека, но също така и екстаз, вълнение и адреналин, непрекъсната емоция, която разтуптява сърцето и разтърсва съзнанието. Спокойствие и буря в едно - точно това ни дава тази малка, но красива книжка. Изкуство и поезия се вплитат по прекрасен начин и резултатът е едно невероятно пътешествие на душата и сърцето.
В "Ноа ноа" Пол Гоген описва голяма част от преживяванията си в Таити, където прекарва две години от живота си (от 1891-1893 г.). След 69-дневно пътуване с кораб Гоген пристига в Таити - мястото, което избира с надеждата да избяга от цивилизацията и да намери поне малко уют и спокойствие (както и малко утеха след проблемите, изникнали един след друг в живота му). Може да се каже, че успява да намери това, което търси - описанията, които той прави на живота на местните жители на острова и ефекта, който те оказват върху него, са красиво предадени по страниците на "Ноа ноа". Когато чете, човек усеща полъха на вятъра, музиката на таитянското виво, звуците, издавани от птиците, но също така усеща и мрака и тишината, красотата и уязвимостта. След връщането си в Париж Гоген пресъздава всичко, което преживява на острова, в своите картини - таитянското творчество се превръща в може би най-емблематичната му серия от творби. Творбата, красяща прекрасната корица на това издание, е част от тази серия. Manau tupapau ("Духът на мъртвите ви наблюдава") изобразява Теура - жената, която Гоген среща в Таити и с която заживява. Всъщност доколкото разбирам все още се спори дали наистина той е имал отношения с нея и доколко морална би била една връзка между тях поради разликата във възрастта им. Каквато и да е истината, тя не може да обори факта, че картината е изящно красива и страшно подходяща за корица - както се разбира между страниците, жената и любовта между жената и мъжа, между ваине и нейния тане, е най-голямото вдъхновение на Гоген както за картините от серията, така и за "Ноа ноа".
Заглавието бива "разбулено" в една от главите, когато Гоген описва красотата на местните жени - те са първобитни, но изящни, с една силна, неподправена женственост, жени, от които струи живот и жизненост. Ароматът на кожата им се смесва с този на цветята и им придава още по-женствен вид. Човешкото тяло и природата смесват своя аромат и го превръщат в нещо, което трудно се описва, но въпреки това Гоген успява да предаде красотата в цялата картина:
От тях се разнасяше смесена животинска и растителна миризма, парфюмът на кръвта им и този на гардениите, които носеха, сплетени на венче в косите им.
Теине мераи ноа ноа (сега много ароматни), казваха те...
Прекрасните думи на Гоген от време на време биват прекъснати от също толкова прекрасните поеми на Шарл Морис - френски поет, приятел на Гоген, който се сдобива с ръкописа на "Ноа ноа" и се опитва да го продаде, тъй като изпада в дългове. "Ноа ноа" изминава дълъг и труден път преди да бъде публикувана, но в един момент това се случава и така любителите на изкуството, а и хората, които просто обичат да четат пътеписи и истории за приключения в далечни и непознати земи, получават шанса да се потопят в атмосферата на Таити през очите на Пол Гоген. За мен лично беше особено интересно да видя нещата през очите на художник и след това вплитането им с поеми, които прекрасно допълват разказа на художника. Тази комбинация прекрасно предава емоциите, които човек изпитва, докато чете - смирение и удивление пред красотата на природата и човека, но също така и екстаз, вълнение и адреналин, непрекъсната емоция, която разтуптява сърцето и разтърсва съзнанието. Спокойствие и буря в едно - точно това ни дава тази малка, но красива книжка. Изкуство и поезия се вплитат по прекрасен начин и резултатът е едно невероятно пътешествие на душата и сърцето.
painauchocolat's review against another edition
5.0
This journal wonderfully merges Gaugin's art and thought. There's a work at the beginning titled "chats without words." It's beautiful in a way that defies easy articulation.
To appreciate Gaugin, you have to accept that the beauty he created was in the time and in service of colonialism and racism. And his is a useful example in seeing the colonizer grapple with the inhumanity of his systems in real time. I do wonder if he ever went back to Tahiti after this experience. Thanks to Amrita Sher-Gil for the introduction.
To appreciate Gaugin, you have to accept that the beauty he created was in the time and in service of colonialism and racism. And his is a useful example in seeing the colonizer grapple with the inhumanity of his systems in real time. I do wonder if he ever went back to Tahiti after this experience. Thanks to Amrita Sher-Gil for the introduction.
psteve's review against another edition
3.0
Interesting short account by Gauguin of his first stay in Tahiti. I like the descriptions of the people, brief as they are, but the stories of their myths didn't interest much.
number9dream's review against another edition
2.0
The run on descriptions of the island were beautiful, the woodcuts introducing every chapter were good, but it's just orientalist (is there a more specific word for people describing Polynesians in an extremely objectifying dehumanizing matter?) af. I try not to judge old books with the moral compass of the present, but that one was a struggle.
mariamanaia's review against another edition
5.0
"O cigarro estava todo em fumo.
"Sabe, Gauguin", disse a princesa, levantando-se, "eu não gosto do teu
La Fontaine."
-Como? O quê? Nossa boa La Fontaine!
"Talvez ele seja bom , mas sua moral é feia." As formigas…. (e sua boca expressou nojo). Ah! as cigarras, sim! Cante, cante, cante sempre!"
"Era noite, a lua nascia e, olhando para ela que envolvia suavemente a dura frente da montanha com seus raios de luz, lembrei-me da famosa lenda:
Paraü Hina Téfatou (disse Hina a Téfatou)…
a lenda muito antiga que as jovens recitam de bom grado à noite na vigília e a que teatro atribuem exatamente o lugar onde eu estava.
E eu pensei ter visto:
Uma cabeça poderosa de um homem divino, a cabeça do herói a quem a Natureza concedeu orgulho consciente com todas as suas forças, a face gloriosa de um gigante, rompendo as últimas linhas do horizonte e como se estivesse no limiar do mundo; uma mulher carinhosa e fraca agarra gentilmente o Deus de cabelos e fala com ele:
- Revive o homem quando ele estiver morto ...
E os lábios de Deus furiosos, mas não cruéis, se abrirão para responder:
O homem vai morrer."
Tu, brisa leve do sul e leste,
que se juntam a ti para brincar e acariciar
acima da minha cabeça,
apresse-se para correr juntos para a outra ilha.
Encontrará lá, sentado à sombra de sua árvore favorita,
Aquele que me abandonou.
Diga a ele que me viu chorando.
"Sabe, Gauguin", disse a princesa, levantando-se, "eu não gosto do teu
La Fontaine."
-Como? O quê? Nossa boa La Fontaine!
"Talvez ele seja bom , mas sua moral é feia." As formigas…. (e sua boca expressou nojo). Ah! as cigarras, sim! Cante, cante, cante sempre!"
"Era noite, a lua nascia e, olhando para ela que envolvia suavemente a dura frente da montanha com seus raios de luz, lembrei-me da famosa lenda:
Paraü Hina Téfatou (disse Hina a Téfatou)…
a lenda muito antiga que as jovens recitam de bom grado à noite na vigília e a que teatro atribuem exatamente o lugar onde eu estava.
E eu pensei ter visto:
Uma cabeça poderosa de um homem divino, a cabeça do herói a quem a Natureza concedeu orgulho consciente com todas as suas forças, a face gloriosa de um gigante, rompendo as últimas linhas do horizonte e como se estivesse no limiar do mundo; uma mulher carinhosa e fraca agarra gentilmente o Deus de cabelos e fala com ele:
- Revive o homem quando ele estiver morto ...
E os lábios de Deus furiosos, mas não cruéis, se abrirão para responder:
O homem vai morrer."
Tu, brisa leve do sul e leste,
que se juntam a ti para brincar e acariciar
acima da minha cabeça,
apresse-se para correr juntos para a outra ilha.
Encontrará lá, sentado à sombra de sua árvore favorita,
Aquele que me abandonou.
Diga a ele que me viu chorando.
More...