Scan barcode
A review by p_anova
На изток от Запада by Miroslav Penkov
5.0
Не зная защо отлагах толкова дълго четенето на разказите, след като така или иначе останах приятно впечатлена от романа на Мирослав Пенков ("Щъркелите и планината"). Всички разкази в "На изток от Запада" са пропити с една сладка и едновременно с това мъчителна носталгия по родното във всичките му форми и измерения. Езикът и стилът на писане помагат на читателя да се потопи напълно в атмосферата, да се наслади и да почувства прочетеното. Предполагам, че книгата би се възприела различно от родната и от чуждата публика, но със сигурност би помогнала на чужденците да се запознаят, макар и повърхностно, с душевността и народопсихологията на българина, както и с моментите от историята, спомогнали за формирането им такива, каквито са (Някои от историите се развиват във времената на Османско иго, други по "Бай-Тошово време", а трети - съвсем в началото на Демократичните промени, когато доста от сънародниците ни са тръгнали да дирят щастието си по широкия свят.). Авторът не се старае да скрие "кирливите ни ризи" дълбоко в килера и да ни представи изцяло в героична светлина или пък в светлината на невинен дълбоко изстрадал народ. Напротив, доста често говори за нелицеприятни и болезнени истини, които са факт от нашата реалност и всеки сам трябва да избере дали да ги замете под килима, или да си извлече поука от тях.
Не бих могла да си избера любим разказ, защото всеки е различен, със своя собствена идея и свой собствен заряд. Финалът на сборника е особено силен и запомнящ се. Разказ за историята на едно разбито семейство емигранти, в което майката забранява на детето да говори български език в рамките на дома и всячески се старае да го приобщи с американчетата, а бащата използва всяка свободна минута в опити да съхрани родовата памет у дъщеря си и да ѝ разкаже за всичко онова, което е част от нейната идентичност и тече у вените ѝ поколения наред, но което тя вероятно никога няма да може да види с очите си. Паралелно с това се разказва и за съдбата на страшния еничар Али Ибрахим, който, забравил корена и рода си, години наред пролива братска кръв в името на чужда вяра. Кръвта обаче вода не става и той не може да избяга от съдбата си, като прескъпо заплаща за своите грехове. А тук идват и логичните въпроси. Защо е нужно да помним и знаем кои сме, където и да се намираме? Научили ли сме нещо от миналото си или сме принудени да повтаряме историята отново и отново? Можем ли да култивираме цялата болка и да използваме нейната съзидателна сила, за да изградим по-добро бъдеще за себе си, или сме обречени да се удавим в страданието и да повторим съдбата на предците си?
Трудно ми е да подредя мислите и впечатленията си в структурирано изложение. Освен това и нямам опит в писането на ревю за сборници с разкази, затова ще завърша с един цитат, а ще оставя на вас да решите дали да надникнете между страниците и да прочетете повече.
"-Джон Мартин - питам го сега. - не ги ли мразиш всичките тези гадове? И тях, и скъпарските им лодки. Не чувстваш ли завист?
- Не, сър - казва ми Джон и си кара лодката напред.- Нито завиждам, нито ги мразя.
- Пък аз ги мразя, Джон - казвам му. - И като ги гледам, само едно чувство изпитвам. Имаме си за него много звънка българска дума. Яд. Яд ми стяга гърдите и от яд едва дишам.
Побутвам Ели лекичко с крак по гърба.
-Еленце, миличко, тебе яд ли те е като ги гледаш?
- Не много - казва ми тя.
- А трябва, моето момиче.
И се обръщам към Джон Мартин да му я обясня тая думичка.
- Яд, Джон Мартин - обяснявам му - изпълва отвътре всяка българска душичка. Тоя яд ни бута нас напред, като мотор. Тоя яд е като завист, но не само. И като злоба, и ярост, и гняв, но по-елегантно, по-усложено чувство. Тоя яд е състрадание за твой ближен. Ще речеш например, ей, брате, как ме е яд за тебе. Тоя яд е за нещо съжаление, я за пропусната сгодна възможност, я за изтърван златен шанс. Как ме е яд, брате, ще речеш, каква златна възможност пропуснах. Ей тези всичките чувства, на едно събрани, в една приказна дума. Яд. Опитай се да ми я кажеш!
Но Джон Мартин хич не опитва."
Не бих могла да си избера любим разказ, защото всеки е различен, със своя собствена идея и свой собствен заряд. Финалът на сборника е особено силен и запомнящ се. Разказ за историята на едно разбито семейство емигранти, в което майката забранява на детето да говори български език в рамките на дома и всячески се старае да го приобщи с американчетата, а бащата използва всяка свободна минута в опити да съхрани родовата памет у дъщеря си и да ѝ разкаже за всичко онова, което е част от нейната идентичност и тече у вените ѝ поколения наред, но което тя вероятно никога няма да може да види с очите си. Паралелно с това се разказва и за съдбата на страшния еничар Али Ибрахим, който, забравил корена и рода си, години наред пролива братска кръв в името на чужда вяра. Кръвта обаче вода не става и той не може да избяга от съдбата си, като прескъпо заплаща за своите грехове. А тук идват и логичните въпроси. Защо е нужно да помним и знаем кои сме, където и да се намираме? Научили ли сме нещо от миналото си или сме принудени да повтаряме историята отново и отново? Можем ли да култивираме цялата болка и да използваме нейната съзидателна сила, за да изградим по-добро бъдеще за себе си, или сме обречени да се удавим в страданието и да повторим съдбата на предците си?
Трудно ми е да подредя мислите и впечатленията си в структурирано изложение. Освен това и нямам опит в писането на ревю за сборници с разкази, затова ще завърша с един цитат, а ще оставя на вас да решите дали да надникнете между страниците и да прочетете повече.
"-Джон Мартин - питам го сега. - не ги ли мразиш всичките тези гадове? И тях, и скъпарските им лодки. Не чувстваш ли завист?
- Не, сър - казва ми Джон и си кара лодката напред.- Нито завиждам, нито ги мразя.
- Пък аз ги мразя, Джон - казвам му. - И като ги гледам, само едно чувство изпитвам. Имаме си за него много звънка българска дума. Яд. Яд ми стяга гърдите и от яд едва дишам.
Побутвам Ели лекичко с крак по гърба.
-Еленце, миличко, тебе яд ли те е като ги гледаш?
- Не много - казва ми тя.
- А трябва, моето момиче.
И се обръщам към Джон Мартин да му я обясня тая думичка.
- Яд, Джон Мартин - обяснявам му - изпълва отвътре всяка българска душичка. Тоя яд ни бута нас напред, като мотор. Тоя яд е като завист, но не само. И като злоба, и ярост, и гняв, но по-елегантно, по-усложено чувство. Тоя яд е състрадание за твой ближен. Ще речеш например, ей, брате, как ме е яд за тебе. Тоя яд е за нещо съжаление, я за пропусната сгодна възможност, я за изтърван златен шанс. Как ме е яд, брате, ще речеш, каква златна възможност пропуснах. Ей тези всичките чувства, на едно събрани, в една приказна дума. Яд. Опитай се да ми я кажеш!
Но Джон Мартин хич не опитва."